ОТЗИВИ

Нова година в стара къща

Обичам да пътувам – в България, извън България. Всъщност, кой ли не обича?! Затова дори и за Нова година не си представях тежка трапеза със свински пържоли, воден лук и руска салата като най-добрата алтернатива. И без друго целогодишно циркулираме между масата в кухнята и бюрото на работа. Трябваше по някакъв начин да изляза от ограниченията на този кръг.

Слабостта ми към спомените от миналото и вещите, които повечето хора определят като вехтории, е пословична. Както вече съм казвала, боклукът за някои е богатство за други. Последните ми съкровища включват престилка от народна носия, обсипана с охлювчета, вълнен пищимал, булчинската рокля на майка ми, два топа ленено платно на около 50 години и медицинските сдвидетелства за брак на баба ми и дядо ми. Като поиздухаш пепелта от повърхността им, тези вещи могат да ти разкажат толкова много за миналите времена, колкото няма да намериш нито в интернет, нито по някой тв канал, та бил той и Discovery.

Затова никой не се учуди от бързо завладелия ме ентусиазъм, когато разбрах, че ще посрещаме новата 2011 година в около 100-годишна къща. Намира се в национален парк Централен Балкан, резерват „Стенето”, село Черни Осъм, на около 1000 метра височина. Един джип ни посрещна пред охраняваните порти на парка. И веднага след като се настанихме, приключението започна. Нали знаете за онези оферти за сафари в екзотични страни, които предлагат туристическите агенции? Е, няма нужда да се ходи толкова далече! Пътят до старата къща е достъпен само с високопроходими машини. Минавахме през дълбоки дупки, заледени, хлъзгави участъци, следваха остри завои и стръмни склонове. А тъмнината, разстлала се часове преди да пристигнем, определено повишаваше адреналина. Тъкмо поех дълбоко дъх и събирах смелост за изкачването на следващия много стръмен баир, когато домакинът ни каза „Слизаме!”. Дървено тясно мостче над долчинка, която през пролетта сигурно се превръща в буен поток, ни отведе към две къщи с каменни основи и високи дървени чардаци.

Балканът и тайните на миналото

В планината могат да те заболят очите от красота.

Сутрешното си кафе изпих в компанията на заснежени хълмове, силно ехо, което отвръщаше на виковете на ловците, въздух толкова чист, че дробовете ми крещяха, и... Бък - едно умно, черно куче.

Разходихме се още по-нагоре. С учудване установих, че има къщи още по-стари и по-нависоко от нашата.

И хора, които макар и непознати, да те почерпят на пътечката с червено вино.

Семействата са се заселили тук по време на турското робство, в опит да се скрият от набезите и да запазят живота си.

Местността е вододайна зона. От тук се хваща водата, от която пият всички от Плевен, Ловеч и околностите. А най-важното, за да се установи едно семейство на ново място, е да има вода. Хълмовете са били осеяни с тучни, зелени поляни. Това е позволило на хората от онова време да се прехранват най-вече от овцевъдство и говедовъдство. Стадата са пасяли свободно по баирите. От тях са си осигурявали мляко, месо и вълна за дрехи, черги и завивки. Планината е богата и на билки, гъби и плодове. Път не е имало, нито транспорт. Хората са носели всичко на гръб или са използвали коне и магарета. Днес гората е завладдяла необработваните вече земи. Там, където преди е имало богата коситба и са се струпвали огромни купи сено, днес има най-вече храсталаци и ниски дървета.

Но това не пречи и днес някои къщи да са обитавани или пък дворовете да се ползват за садене на зеленчуци или отглеждане на плодни дръвчета (най-вече сливи). Много от собствениците имат желание да развиват мястото. Тази полусрутена къща например скоро може да се превърне в заслон с барбекю. В двора на друга къща пък има циментов басейн, в който се отглежда пъстърва.

Разбира се, и тук очите ми не можеха да спрат да търсят вещите, които разказват. И когато отидохме да нахраним двете малки каракачанки и рибите, съкровищата сами се показаха. В сайванта на 120-годишната къща имаше диканя. Знам какво представлява и съм слушала много разкази за това как в миналото са вършеели с нея, но до сега не бях виждала истинска.

Чичо Боро ни разказа и повече за начина, по който са били построени къщите тук. Основата отново са камъни, а стените са направени от плет, дървени греди и хоросан.

„Представи си една жена с три или четири деца, която живее тук, високо в планината. И е сама, защото мъжът и е заминал на война”, каза ми Ани, която ще бъде и моя кума, но за това как семейство Александрови бяха поканени за наши кумове ще разкажа в друг пост. Дотогава можеш да разгледаш нейнте кйрасиви неща тук.

Вървяхме по урвите и двамата ни водачи ни разказваха за местни хора от миналото – за дядо Филип и дядо Тодор, за забраната на единия в двора му да влиза магаре и затова ползвал само коне, за това как са отглеждали телета високо в планината, как жените са носели децата си в цедило, за следите от животни, които бяха осеяли целия път.

А снегът хрущи под краката ни. Сняг на едри кристали, като скъпоценни камъни.

На следващата сутрин ме посрещна друго изпитание. Всички хора на двора се бяха втренчили в отсрещния хълм и гледаха нещо. „Кошута. Едра при това”, ми каза единият от домакините. „Ей, там, в дясно от счупеното дърво”. Струва ви се лесно да я видите, но всъщност не е. Ако към късогледството ми се прибави лошата ориентация и фактът, че не съм виждала кошута в естествена среда, може и да разберете защо ми беше така трудно. Взирах се с бинокъла дълго време и дори се стараех да не дишам, защото от парата стъклата му се изпотяваха. Сълзи ми потекоха от напрежение и се ядосах сама на себе си. Как може всички да я виждат и дори да коментират – сега си обърна врата наляво, сега се наведе да пасе, а аз друго освен пънове да не виждам! И изведнъж, докато приплъзвах за пореден път поглед от заслончето надооооолу, вдяяяяяяяясно от падналото сдрво – ето я и нея! Малко, фино животно! Като тъмно петно, но всъщност с много ясни очертания. Беше извила шията си грациозно и сякаш се беше втренчила в нещо. Личеше си, че е плашливо животно дори от това далечно разстояние. Вечер под къщата идваха глигани. Ако насочиш прожектора към тях, можеш да видиш как очите им светят. В двора пък, веднага след като агрегатът спре да пърпори, влизат елени.

Тъмнината на вечерите скриваше тази красота от очите, но пък разкриваше друга. Небе с едри звезди, толкова близко до мен, че ми се струва, че ако се повдигна на пръсти и протегна силно ръката си напред, няма как тя да остане празна. Ще хване я опашката на Орион, я някоя друга никому неизвестна звездичка.

Топлото на камината и на хората

Студената, мразовита новогодишна нощ посрещахме край камината, с буен огън от едри цепеници.

Пийвахме чай от билки (мащерка, жълт кантарион и волски език), докато подреждахме трапезата. От всичко по малко – за да е богата годината ни. Леля Кина ни омеси питка, сипа ни и от еленската яхния, почерпиха ни и с глигански кюфтета и пастърма.

А какво е празник без отлежала сливова J Благодарихме на 2010 и я изпратихме. Защото каквато и да е била, по-важното е, че сме живи и здрави да посрещнем 2011.

Беше топло и заради голямата камина, и заради човешкото отношение. Все едно се познаваш с тези хора от онези времена, в които и те са били деца и са идвали в тази къща, когато тук са живеели баба и дядо. Постилали са им черги в едната стая, давали са им по един комат хляб и всички хлапета са заспивали на пода, до печката. А всъщност ги срещаме за първи път. Но със сигурност не и последен. Има още съкровища за откриване.